Ако трябва да напиша нещо. То мисля, че всеки би познал себе си в думите. Искам да обиколя коридорите на прословутото мазе. Всичко звучи толкова познато, когато можеш да откриеш истинска емпатия. Най-висша форма на емпатия. Да се почувстваш себе си, в чужда история...

Великанщина!

Хубавото в книгата свършва там, където започва постмодернизмът. Първата третина е брилянтна и консистентна със заглавието - пресъздава чувството на тъга до соматично, “физично” ниво. След това идеята някак се размива. Романът прелива по-скоро в сборник от разкази, дори не цели разкази, а нахвърляни хрумки без много сюжет. Не липсва и доза баналност - отдавна изчерпаната тема за абсурдите на социализма, както и фигурата на самотника-интелигент, градящ стена между себе си и посредствеността на заобикалящия го свят. Заявката за дълбокомислен текст от началото постепенно избледнява и книгата прелива в сборник от увлекателно-забавни малки идеи, далеч от темата за тъгата. И все пак няма да загубите, ако я прочетете до края.

Мн хубава книга! Шанатава е, но хубава!

Привлече ме идеята на "Аз сме", обаче след средата в един момент всичко отиде на кино. 😄 Трудно я изслушах..

Явно колкото едно нещо е по-екстравагантно, толкова повече награди получава. Нито съм възхитена, нито разбирам авторът или книгата. Прилича ми на “Облакът Атлас”.

Осъвременен Естесвен роман. Песимизъмът си е останал, минус 2 зведички за това. Майстор на наблюденията. Но пък се питам, ако изповядваше традиционни ценности, дали щеше да е така международно награждаван? Съмнявам се…

Съжалявам за лошия отзив, имах по-големи очаквания от книгата.

За мен това е изключително скучно книга.. А с такъв ентусиазъм почнах да я слушам.

Отекчително